Не знам до колко ми се отдава писането на подобни истории, но това пътуване, беше изпълнено с толкова красота и свобода, че няма как да го запазя само за себе си. Всичко започва подобно на миналогодишното Европейско приключение, а именно - с Дилян потегляме за Шел Еко Маратона в Германия. Като един от пилотите на отбора не Техническия Университет в София, той можеше разбира се просто да замине с останалата част от отбора и да пътуват заедно с бус, но има къде къде по-интересни неща, които могат да ти се случат, ако решиш да подходиш приключенски и да потеглиш с автомобил, особено, когато човека до теб е на почти същия акъл (или без почти толко акъл, колкото теб). Разказът ще бъде разделен на 3 етапа: Етап 1  - България - Чехия; Етап 2 - Чехия - Германия (Лаузитс и Берлин) и Етап 3 - Берлин - Норвегия.

Етап 1 - за който го е пропуснал :)

Етап 2 - Чехия - Германия (Лаузитс и Берлин)

От Чехия, се отправихме се към Германия - Eurospeedway, Lausitz за участието на отбора на Техническия Университет София в Шел Еко Маратон 2011. Пристигнахме там, разпънахме палатката и се приготвихме за 6 дневното къмпингуване. Работата по автомобилчето "Лина" започна почти веднага, тъй като както обикновенно в София нямаше много време за тестове на новото задвижване - водородна клетка. Предишната година бяхме в друг клас - двигатели с вътрешно горене. 

След множество технически проблеми, заради някои от които се наложи част от отбора да пообиколи Дрезден, се намериха необходимите съединения и преходници. Главния проблем обаче беше един защитен клапан за водорода, без който нямаше да минем техническия преглед. Тук е момента да опиша духа на Шел Еко Маратона - това е едно страхотно преживяване, в което нагледно се демонстрира нещо много чуждо за българския ни манталитет - а именно отборния дух. Не става въпрос за духа на участниците от един отбор, а за това как всички помагат и услужват на конкурентните отбори. Всеки е готов да услужи на най-големия си съперник с идеи, части и материали - това просто няма как да се опише с думи. Ние имахме късмета да ни услужат с това, което ни бе необходимо и като резултат успяхме да стартираме и да запишем отлични резултати, които се подобряваха със всяко следващо излизане. 

Всички отбори си помагат, всички технически комисари дават съвети и бутат само напред - нещата да заработят. Ако всички сме попили поне малко от този дух, то ние вече сме едни по-добри хора.

Когато се вгледаме в материалите и инструментите, с които разполагаха другите отбори, камионите с които пристигаха...Когато поговорихме с какви бюджети разполагат повечето други университети... ни ставаше тъжно.

Тъжен е факта, че в България никой не инвестира пари, а от там и време в научни разработки, в развитие на техническото обучение. Както си говорихме с дизайнерката на нашето автомобилче - Петя - в България няма автомобилостроене, машиностроене, пък какво остава за проектиране и разработване. Миналата година (на Шел Еко Маратон 2010) тя заедно с отбора кандидатства за наградата за най-добър дизайн. Тази година тя заминава за Германия за да учи там докторантура.

Да св върнем на тазгодишното състезание - и ние имахме своя шанс да покажем знанията си - Митко от нашия отбор скри шапката на едни франсета - изчисли им и им сглоби преобразовател на напрежението, който им беше от първа необходимост за да подкарат техния автомобил - само дето не го понесоха на ръце на края. Бяха впечатлени от материалите , с които разполагахме - според тях те бяха живи антики. Друга тема беше, че Митко грейна като дете в сладкарница - страхотно е да се оцени труда ти с такова отношение.

Следващата вечер по озвучителната уредба съобщиха за наближаваща буря - всички палатки бяха допълнително укрепени с колчета и кой каквото има, всички водородни бутилки бяха предадени обратно, тентите на боксовете бяха укрепени с допълнителни мерки. Бурята ни подмина, но все пак вятъра беше доста силен.

Въпреки всички перипетии - духа си каза думата и тази година представянето на отбора ни беше на ниво - до последно си мислехме, че сме на трето место в нашия клас - Градски тип, задвижван с водород.

Голяма част от отборите нямаха шанса да завършат поради технически проблеми. Големи отбори с бюджети в пъти по-големи от нашия се бореха да запишат успешно финиширане на една от 5те сесии, на които имаха право. И така минути преди изтичането на времето за състезателни сесии в последния ден, един от най-големите отбори успя да финишира и да запише втори резултат и нашия отбор бе изместен на четвърта позиция - добре, че бяхме отпразнували третото место подобаващо.  Резултата в крайна сметка беше четвърто место в класа и трета награда на ADAC за сигурност.

Това си беше страхотно представяне!

След като всичко приключи, отбора се натовари към София, а ние към Берлин. 

Берлин

Пристигнахме в Белин привечер, намерихме адреса на Тодор и го натоварихме в црх-а да отидем в турския квартал да гледаме финала на шампионската лига - Барселона-Манчестър Юнайтед.  Отдавна не бяхме гледали футбол, но този мач беше истинско удоволствие - просто страхотен! Вечерта се прибрахме у Тодор да почиваме, а той заедно с неговите приятели отидоха на парти. 

На следващия ден отидохме на парад на ретро автомобилите - разбира се ако ние не уцелим подобно събитие няма кой друг. Имаше страхотни екземпляри.

Както сред колите, така и сред хората:

Скивайте мустаците на тия пичове :)))

Бяха изложили и мойта кола, но понеже аз не обичам много много да ми се навъртат около колата и да ми я пипат, си я взех.

Тодор и Дилян пък си харесаха едно друго синьо кабрио, нищо че не беше ретро: 

Разхождахме се из Берлин няколко дни - беше страхотно както винаги, макар и да беше четвъртото ми посещение там - Постдамер платц, Александър платц, разходка с лодка покрай повечето забележителности, Бранденбургската врата, Еврейския монумент и още много. За разлика от пещерата Мацоха, тук не извадихме късмет с Райхстага - оказа се, че вече не се вият безкрайни опашки отпред както преди ами се записваш две седмици предварително и нямаше как да се вредим. Аз го бях разглеждала и в същност беше едно от любимите ми места тук и  може би заради това толко ме беше яд, че Дилян няма да може да го разгледа. Какво да се прави - ще се наложи отново да посетим Берлин :)))

Много неща могат да се разкажат за Берлин, но докато не го видите няма да повярвате. Хората тук не се впечатляват лесно, нищо не им се вижда прекалено изчанчено или странно. Това е любимото место и на един мой приятел - Руи - португалец, който въпреки че е обиколил толкова много места по света, не иска да живее другаде.

Въпреки, че според първоначалния план щяхме да се разминем с него, все пак успяхме да се засечем за една вечер - вечерта преди рождения му ден. Понеже света е много малък (както на всички често ни се случва), се оказа, че той живее именно там, където още с пристигането си първата вечер бях паркирала колата - нали щяхме да гледаме мач в едно заведение, пред което нямаше свободни места - паркирах на две преки, почти пред входа на Руи.

След няколко дни в Берлин, след като се бяхме видяли с Тодор, Руи и Крис, бяхме се запознали с още техни приятели, бяхме отпочинали и разгледали беше време да се отправим на път. Първоначалната идея беше да се прибираме към България, тъй като ни чакаше работа, но след като получихме зелена светлина (тук е момента да благодарим на хората, които се нагърбиха с допълнителни задачи и отговорности за да можем да си позволим това, което ни предстоеше, а именно бащата на Дилян - Пенчо) започнахме да кроим пъклените си планове.

Интернет на Берлински тротоар

Интернет намерихме на тротоара, което не беше нещо необичайно за минувачите. Започна голямата дилема - къде да се ходи. Братът на Дилян - върл фен на Швейцария, беше готов да ни изготви маршрут, който да ни замае главите. И така Швейцария, Германия...или пък някъде по на север....