Не знам до колко ми се отдава писането на подобни истории, но това пътуване, беше изпълнено с толкова красота и свобода, че няма как да го запазя само за себе си. Всичко започва подобно на миналогодишното Европейско приключение, а именно - с Дилян потегляме за Шел Еко Маратона в Германия. Като един от пилотите на отбора не Техническия Университет в София, той можеше разбира се просто да замине с останалата част от отбора и да пътуват заедно с бус, но има къде къде по-интересни неща, които могат да ти се случат, ако решиш да подходиш приключенски и да потеглиш с автомобил, особено, когато човека до теб е на почти същия акъл (или без почти толко акъл, колкото теб). Разказът ще бъде разделен на 3 етапа: Етап 1  - България - Чехия; Етап 2 - Чехия - Германия (Лаузитс и Берлин) и Етап 3 - Берлин - Норвегия.

Етап 1 - за който го е пропуснал :)

Етап 2 - Чехия - Германия (Лаузитс и Берлин)

От Чехия, се отправихме се към Германия - Eurospeedway, Lausitz за участието на отбора на Техническия Университет София в Шел Еко Маратон 2011. Пристигнахме там, разпънахме палатката и се приготвихме за 6 дневното къмпингуване. Работата по автомобилчето "Лина" започна почти веднага, тъй като както обикновенно в София нямаше много време за тестове на новото задвижване - водородна клетка. Предишната година бяхме в друг клас - двигатели с вътрешно горене. 

След множество технически проблеми, заради някои от които се наложи част от отбора да пообиколи Дрезден, се намериха необходимите съединения и преходници. Главния проблем обаче беше един защитен клапан за водорода, без който нямаше да минем техническия преглед. Тук е момента да опиша духа на Шел Еко Маратона - това е едно страхотно преживяване, в което нагледно се демонстрира нещо много чуждо за българския ни манталитет - а именно отборния дух. Не става въпрос за духа на участниците от един отбор, а за това как всички помагат и услужват на конкурентните отбори. Всеки е готов да услужи на най-големия си съперник с идеи, части и материали - това просто няма как да се опише с думи. Ние имахме късмета да ни услужат с това, което ни бе необходимо и като резултат успяхме да стартираме и да запишем отлични резултати, които се подобряваха със всяко следващо излизане. 

Всички отбори си помагат, всички технически комисари дават съвети и бутат само напред - нещата да заработят. Ако всички сме попили поне малко от този дух, то ние вече сме едни по-добри хора.

Когато се вгледаме в материалите и инструментите, с които разполагаха другите отбори, камионите с които пристигаха...Когато поговорихме с какви бюджети разполагат повечето други университети... ни ставаше тъжно.

Тъжен е факта, че в България никой не инвестира пари, а от там и време в научни разработки, в развитие на техническото обучение. Както си говорихме с дизайнерката на нашето автомобилче - Петя - в България няма автомобилостроене, машиностроене, пък какво остава за проектиране и разработване. Миналата година (на Шел Еко Маратон 2010) тя заедно с отбора кандидатства за наградата за най-добър дизайн. Тази година тя заминава за Германия за да учи там докторантура.

Да св върнем на тазгодишното състезание - и ние имахме своя шанс да покажем знанията си - Митко от нашия отбор скри шапката на едни франсета - изчисли им и им сглоби преобразовател на напрежението, който им беше от първа необходимост за да подкарат техния автомобил - само дето не го понесоха на ръце на края. Бяха впечатлени от материалите , с които разполагахме - според тях те бяха живи антики. Друга тема беше, че Митко грейна като дете в сладкарница - страхотно е да се оцени труда ти с такова отношение.

Следващата вечер по озвучителната уредба съобщиха за наближаваща буря - всички палатки бяха допълнително укрепени с колчета и кой каквото има, всички водородни бутилки бяха предадени обратно, тентите на боксовете бяха укрепени с допълнителни мерки. Бурята ни подмина, но все пак вятъра беше доста силен.

Въпреки всички перипетии - духа си каза думата и тази година представянето на отбора ни беше на ниво - до последно си мислехме, че сме на трето место в нашия клас - Градски тип, задвижван с водород.

Голяма част от отборите нямаха шанса да завършат поради технически проблеми. Големи отбори с бюджети в пъти по-големи от нашия се бореха да запишат успешно финиширане на една от 5те сесии, на които имаха право. И така минути преди изтичането на времето за състезателни сесии в последния ден, един от най-големите отбори успя да финишира и да запише втори резултат и нашия отбор бе изместен на четвърта позиция - добре, че бяхме отпразнували третото место подобаващо.  Резултата в крайна сметка беше четвърто место в класа и трета награда на ADAC за сигурност.

Това си беше страхотно представяне!

След като всичко приключи, отбора се натовари към София, а ние към Берлин. 

Берлин

Пристигнахме в Белин привечер, намерихме адреса на Тодор и го натоварихме в црх-а да отидем в турския квартал да гледаме финала на шампионската лига - Барселона-Манчестър Юнайтед.  Отдавна не бяхме гледали футбол, но този мач беше истинско удоволствие - просто страхотен! Вечерта се прибрахме у Тодор да почиваме, а той заедно с неговите приятели отидоха на парти. 

На следващия ден отидохме на парад на ретро автомобилите - разбира се ако ние не уцелим подобно събитие няма кой друг. Имаше страхотни екземпляри.

Както сред колите, така и сред хората:

Скивайте мустаците на тия пичове :)))

Бяха изложили и мойта кола, но понеже аз не обичам много много да ми се навъртат около колата и да ми я пипат, си я взех.

Тодор и Дилян пък си харесаха едно друго синьо кабрио, нищо че не беше ретро: 

Разхождахме се из Берлин няколко дни - беше страхотно както винаги, макар и да беше четвъртото ми посещение там - Постдамер платц, Александър платц, разходка с лодка покрай повечето забележителности, Бранденбургската врата, Еврейския монумент и още много. За разлика от пещерата Мацоха, тук не извадихме късмет с Райхстага - оказа се, че вече не се вият безкрайни опашки отпред както преди ами се записваш две седмици предварително и нямаше как да се вредим. Аз го бях разглеждала и в същност беше едно от любимите ми места тук и  може би заради това толко ме беше яд, че Дилян няма да може да го разгледа. Какво да се прави - ще се наложи отново да посетим Берлин :)))

Много неща могат да се разкажат за Берлин, но докато не го видите няма да повярвате. Хората тук не се впечатляват лесно, нищо не им се вижда прекалено изчанчено или странно. Това е любимото место и на един мой приятел - Руи - португалец, който въпреки че е обиколил толкова много места по света, не иска да живее другаде.

Въпреки, че според първоначалния план щяхме да се разминем с него, все пак успяхме да се засечем за една вечер - вечерта преди рождения му ден. Понеже света е много малък (както на всички често ни се случва), се оказа, че той живее именно там, където още с пристигането си първата вечер бях паркирала колата - нали щяхме да гледаме мач в едно заведение, пред което нямаше свободни места - паркирах на две преки, почти пред входа на Руи.

След няколко дни в Берлин, след като се бяхме видяли с Тодор, Руи и Крис, бяхме се запознали с още техни приятели, бяхме отпочинали и разгледали беше време да се отправим на път. Първоначалната идея беше да се прибираме към България, тъй като ни чакаше работа, но след като получихме зелена светлина (тук е момента да благодарим на хората, които се нагърбиха с допълнителни задачи и отговорности за да можем да си позволим това, което ни предстоеше, а именно бащата на Дилян - Пенчо) започнахме да кроим пъклените си планове.

Интернет на Берлински тротоар

Интернет намерихме на тротоара, което не беше нещо необичайно за минувачите. Започна голямата дилема - къде да се ходи. Братът на Дилян - върл фен на Швейцария, беше готов да ни изготви маршрут, който да ни замае главите. И така Швейцария, Германия...или пък някъде по на север....

Не знам до колко ми се отдава писането на подобни истории, но това пътуване, беше изпълнено с толкова красота и свобода, че няма как да го запазя само за себе си. Всичко започва подобно на миналогодишното Европейско приключение, а именно - с Дилян потегляме за Шел Еко Маратона в Германия. Като един от пилотите на отбора не Техническия Университет в София, той можеше разбира се просто да замине с останалата част от отбора и да пътуват заедно с бус, но има къде къде по-интересни неща, които могат да ти се случат, ако решиш да подходиш приключенски и да потеглиш с автомобил, особено, когато човека до теб е на почти същия акъл (или без почти толко акъл, колкото теб). Разказът ще бъде разделен на 3 етапа: Етап 1  - България - Чехия; Етап 2 - Чехия - Германия (Лаузитс и Берлин) и Етап 3 - Берлин - Норвегия.

Етап 1 - България - Чехия
Трябваше да потеглим около 8 вечерта на 20 май, но горе долу по това време започнахме да си оправяме багажа, който около час и половина по-късно беше готов: палатки, чували, надуваем дюшек, дебели якета (които забравихме), джапанки, апаратче тип сапунерка и камерката за всякакви условия и какво ли още не. Багажникът и задната седалка на колата бяха пълни с багаж - но предвид, че това беше моята Хонда ЦРХ 91ва година, мисля че беше тамън за двама човека.
На 23ти май следобед, трябваше да сме на Eurospeedway Lausitz, в Германия. Планът беше да тръгнем в петък вечер, да пристигнем в събота в Бърно, Чехия при Оги, да се разходим и разгледаме и в понеделник да се отправим към немско.

Маршрута ни от София до Брно

Тръгнахме към полунощ, през Сърбия. Проблема беше, че и двамата бяхме бая поизморени и се чудехме как точно да комбинираме карането така, че да няма заспали шофьори. Дилян щеше да кара до магистралата, а след това да спи. И така аз заспах, Дилян отвори един редбул и седна да кара. Пътя беше толкова "гладък", че на всеки десетина минути се будех от подскоците на колата и проверявах дали Дилян не е задрямал. Малко преди Белград, ме събуди, защото беше вече доста уморен. Бяхме минали 399 километра от София, когато спряхме да сипем бензин и да се сменим. Резервоара ни е 43 литра със резервата, на това зареждане събра 32 литра. Седнах да карам и след още 497 километра, малко след Будапеща се наложи второ спиране за зареждане - този път 40 литра. При Братислава магистралата беше затворена за ремонт, в резултат на което ни прекараха по обходен маршрут през някакво предградие. Около 2 часа се тътрихме в една лента през 2 Т-образни кръстовища - истински ад. Пристигнахме в Бърно, където имахме среща на Олимпиа с Оги. Около 12 часа отне пътя от първия до втория чекпойнт :) След кратко оправяне и привеждане в човешки вид, нарамихме сгъваемите столове, натоварихме се в аеродека на Оги и отидохме да гледаме някакво местно планинско състезание. Пообикаляхме малко региона, докато намерим банкомат за да може да изтеглим крони и да си платим входа (което в крайна сметка май така и не се наложи) и да решим от къде точно ще се вижда най-добре фибата, която решихме да гледаме. Тамън се настанихме и шкодите започнаха да минават на юруш по завоите и ни напече много слънце - наложи се да се преместихме зад едно дърво на сянка. Тъкмо обсъждахме, че дървото ще ни пази от излитащи автомобили от трасето и обсъждахме кой завой е най-вероятно да бъде изтърван и след кратък тътен видяхме само как избутват една кола от страни на трасето да не пречи. Една - две коли по-късно, точно на завоя, който обявихме за най-опасен една кола излетя със засилка. Оги беше взел апарата, който нямаше карта ли...батерии ли...резултата беше, че снимки така и не направихме. Докато дойдат да извлачат колата и да почистят трасето, заваля дъжд и нашето съботно забавление приключи. Вечерта легнахме рано да почиваме.

На следващата сутрин пристигнаха едни приятели на Оги. Момичето - Мария искаше да отидем до Бланско, в някаква пещера, която имала в нея река и било много красиво (неин детски спомен). На нас това ни беше шанса да разгледаме Бърно, но си казахме какво пък, пещерата трябва също да е интересна. Натоварихме се всички на един голям ситроен и потеглихме към пещерата. На информацията стана ясно, че сме големи късметлии - в пещерата се влиза само с предварително записване.

ето ни и нас с Дилян

Една група, която трябвало 10 минути след пристигането ни да влиза, още не била дошла, което значело, че нямали шанс да стигнат на време за входа и любезната дама ни предложи да влезем на тяхно място. Нямахме особено много чешки крони в брой, но ни стигнаха точно колкото да платим входа, лифта за петимата и да си вземем билетче за снимане.

Натоварихме се на лифта, и стигнахме пред входа точно 5 минути преди влизането (има пътека за минаване пеша, но освен мързела, нямаше и да успеем на време).

Оги се лендзи доволно в лифта

И така стояхме пред входа на пещерата Мацоха, в пропастта образувана от река Пунква. Мацоха е пещера в природен парк Моравски карст. Пропастта е дълбока 138 м., а на дъното и могат да се видят две малки езерца. Това е мястото, от където река Пунква се скрива под земята и преминава през пещерите в резервата.

Температурата беше 22,7 градуса, а вътре в пещерата от 8,7 до 7,1 градуса в най-ниската част. Температурата на водата на реката беше 9 градуса, а влажността в пещерата беше 99,3%, което значеше, че ще ни стане хладничко.

Беше супер красиво и може би това до части притъпи усещанията за студено. Пещерата беше огромна, много интересна. Имаше осветление на места разбира се .

Групата туристи само щракаше и ахкаше и охкаше, гида говореше някакви неща на чешки, които не разбирахме, но явно имаше чувство за хумор - доста хора се смееха дружно.

Стигнахме до място, където пещерата излизаше в откритата пропаст и се виждаха малки езерца и обраслите в мъх скални стени.

След което отново се гмурнахме в пещерата и стигнахме до самата река. Там ни качиха на 3-4 лодки и разходката продължи в пещерата, с тази разлика, че трябваше да си пазим главите. За сметка на това пък имаше красиви отражения на образуванията в реката.

Излязохме от пещерата по реката, с лодка и се поразходихме още малко из региона. Вечерта ядохме ребра и пихме бира в старата пивоварна в Бърно (това не е за изпускане) и направихме нощна разходка из града.